Централния парк

Беше супер скучен ден,затова реших да се разходя из града.
Из парка имаше всякакви хора-може би повечето бяха вампири.
Времето беше все така дъждовно и мрачно.Типично за това място.
Както се разхождах забелязах,че пейките по парка бяха пълни.ПО двама влюбени бяха насядали и си гугукаха мило.
Погледа ми забеляза в даличината една свободна пейка затова се запътих към нея и сегнах.
От раничката си на гърба извадих една тетрадка-това беше моя дневник.
В него записвах всякакви работи свързани с моя живот.
Извадих и писалка и започнах да пиша в него докато слушах птичата песен.

Разхождайки се навън,самотен и унил както винаги обикалях нещастно из парка.
Всички пейки бяха заети,а хората бяха весели.Видях едно красиво момиче с руси коси и бяла кожа да стои само пишейки нещо на една отдалечена пейка.Не усещах миризмата й,и реших,че явно бе вампир.Тръгнах към нея и реших да я заговоря..
-Хей..Здравей.-измрънках аз под носа си.
-Всички пейки са заети може ли да седна до теб?-попитах я аз,а тя веднага затвори тетрадката,в която пишеше и я прибра в раницата си,която беше до нея..

Когато застана пред мен,аз го погледнах право в очите.ИМаше много хубави очи.Беше висок и много красив.Момче мечта.
-Амм да разбира се,че може да седнеш.-отвърнах му аз и отместих раницата си от пейката за да има място за него.
Чудих се дали да го заговоря.Виждала съм го и друг път в града.Той беше от семейсто Къкън.Онези странни вампити,които живееха в гората.Онези вампири,които сякаш криеха нещо.
-Ти май си Едуарт?-попитах го аз,макар малко да ме беше страх.

Сякаш ме познаваше,но аз не познавах никого..Когато ме попита дали съм Едуарт се обърнах към нея и я погледнах с любопитство от къде го знае,но се досетих,че града е малък..
-Да.-отвърнах аз.
-А ти?Не съм те виждал тук.Явно си нова или просто не съм те забелязал..-бях любопитен за нея.Тя беше красива и държанието и беше добро.
-Всъщност много се извинявам за преди малко..Ти пишеше нещо,а аз те прекъснах много нагло.Съжалявам.-От доста време насам не се бях извинявал на някого за нещо.Беше ми като навик да си стоя на мястото и да не се бъркам в чуждите работи.Но този път беше различно..

Струваше ми се,че не иска да се спориателава с никой.
-А не няма проблем,не ме прекъсна.Тъкмо щях да свършвам.-казах му аз макар,че наистина ме прекъсна,но не исках да се тревожи за това.
-В същност съм от една-две седмици тук.Идвам от Париж,но там стана пренаселено с хора,които ухаят прекрасно и ти иде да изпиеш кръвта им.-засмях се аз леко и продължих..-Живеех с родителите си,но преди много време.Научих се да оцелявам сама и да преживявам.Чух за това място и реших да дойда тук.Все пак е мрачно и няма такова слънце като в Париж.Там ми се налагаше винаги да ходя през ноща,заради кожата си.Сигурно ме разбираш.А ти?От малък ли си тук?-попитах го аз

Сякаш я беше грижа за мен.А може би беше така..
-Ами да ти кажа от доста време..Имам голямо семейство и обичам всички от него.Вече минах онзи период,в който ти идеше да изпиеш кръвта на някого,но вчера тук в този град срещнах едно ново човешко момиче.Миризмата й..Мисля,че ме разбираш.-засмях се аз.-Идеше ми да изпия кръвта й,но знам,че вече не пия човешка кръв и се опитвам да го проумея,защото от вчера взех да забравям за това.-казах й аз и се отдръпнах малко на страни..
Мисля,че с нея щяхме да се спиателим,макар,е беше неестествено за мен.
-Ти имаш ли някакви роднини тук?-попитах я аз и погледнах към небето.

Беше наистина мил и дрожелюбен,макар,че съм чувала всякакви слухове за него и неговото семейство.
-Ами аз..Изгубих ги преди време.-казах аз и погледнах към разпуканите плочни под краката ми.Не исках да си спомням за това.Бях им обещала да се променя,но не се получаваше много добре.
-Знаеш ли ти си доста мил.-казах му аз докато се поитвах да сменя темата.-Тук съм от скоро,но съм чувала слухове за теб.И добри и лоши.-като казах това ми стана малко смешно и се усмухнах нежно.

Беше сладка,когато се усмихваше.С усмивката си се опитваше да прикрие болката си.
-Виж.-започнах да говоря аз.-Понякога,когато кажа ,,Добре съм" ми се иска някой да ме погледне в очите и да ми каже ,,Кажи ми истината"!Разбирам как се чувстваш след загубата на родителите си.Знам какво е да загубиш някой наистина важен за теб и да се опитваш да продължиш напред.-знаех,че тя не иска да говори за това,но имах усещането,че трябва да й дам някакъв съвет.
-Все пак ти благодаря,защото и ти си много мила.Честно казано до сега не съм разговарял с някой непознат толкова добре.Ъъъ ти знаеш името ми,но аз не знам твоето.-казах й аз и се надявах да ми го каже..

Беше забавен,а аз в началото се оплаших от него.
-Деметрия,но межеш да ми казваш Дем.-отвърнах му аз и попадох ръката си за поздрав.
Не знам дали ми се стои,но сякаш се страхуваше да докосне ръката ми,но я хвана.Той пак се усмихна,но сякаш усмивката му беше фалшива,сякаш искаше да ме овери,че няма никакъв проблем,но на мен ми се струваше,че има.

Хем беше красива,хем наистина страшно много съобразителна.Сякаш разбираше как се чувствам,сякаш ме познаваше от векове,а и аз имах това чувство.Имах чувството,че с нея мога да споделя,но и се плаших от това.
-Наистина ми е приятно.-казах й аз докато стисках ръката й нежно.
В този момент телефона ми изваня.Беше просто едно кликване,от непознат номер.
Досетих се,че може би някой от семейството ми е гладал прогнозата за времето и явно щеше скоро да изгрее слънце.Затова реших да се прибирам на време.
-Трябва да вървя.-казах й аз и станах от пейката.Не исках да се притеснява затова й казах..-Прибирай се,защото май тук от много време ще изгрее слънцето..-казах й аз и се засмях,макар да не бях сигурен дали това означаваше стрелата от непознат номер..

В първия момент помислих,че иска да се отърве от досадница като мен,но когато спомена това за слънцето имах чувството,че сякаш беше загрижен за мен..Пукаше му!Това беше рядко срещано нещо в моя живот.
-Благодаря ти,за предопреждението.-казах му аз и се усмихнах.
-Е тогава да тъгвам.-попълних и си взех раницата готова да се прибирам у дома.

Вече знаех,че си имам поне един приятел,който ме разбира.
-Хей..Май не си с кола..Ъъ искаш ли да те закарам до вас?
Така ще се прибереш по-бързо.-когато изричах това бях леко унил,защото можеше да не приеме подкрепата ми.
А и исках да не пострада като я забележат някои граждани с бляскава кожа насред града..

Никога нямаше да се изморя да повтарям,че е много мил.
-Ами нямам нищо против.-казах му аз и тръгнахме към колата му.Сякаш всички ни зяпаха.Мистериозното момче от семейсто Кълън и отчаяното ново момиченце в града.
Но все пак се чувствах много добре с него.Качихме се в колата му,а хората не спираха да ни зяпат,особенно многото момичета,които си падаха по Едуарт.
Той запали колата и потегли с пълна гас...

Отметнах косата си, влизайки в парка. Хм... огледах
се. Трябваше много бързо да се установя. За разлика
от повечето лигли и лигльовци (не, че аз не съм лигла)
аз съм по- отворена. Тръгнах да се разхождам. Бях леко
изгладняла. Усещах го... в парка имаше вампир... Огледах
се наоколо, но никъде не видях. Продължих да вървя, а
миризмата приближаваше. Изведнъж усетих стъпки зад мен.
Повдигнах вежда, но се направих че изобщо не забелязвам
нищо. Изведнъж стъпките ме настигнаха. Чувах ги от началото.
-Следиш ли ме? -Обърнах се и попитах едно момиче. След това
повдигнах вежда и присвих очи.

Вместо вкъщи отидох в парка.Паркирах си мотора и започнах да се разхождам.
Пред мен имаше някакво момиче.Вампир.Изведнъж се обърна.
-Следиш ли ме?-попита.
Какво по-дяволите?
-Това,че вървя в същата посока откога значи,че следя някого?-попитах.
Нещо ставаше.Не знам какво.Тази вампирка явно не е в добро настроение.

-Може би... От къде да знам какво мухи се въртят
в главите на другите. Ама все тая. -Казах и се
намусих. Плячка номер едно... Ама как да се държа
с нея... Така първо да видя тя каква е...
-Аз съм Куин. -Представих се. Не, че ми пукаше. Сега
очаквам да се нацупи...Отметнах косата си отново, но
този път беше с цел да проверя дали обецата ми е на
мястото си и беше. Другата я чувствах.

Префърцунена лигла.Овцата ме беше ядосала, но не го показах.
-Ники..-казах и се здрависахме.
Хмм...по изражението й разбрах,че очакваше съвсем различна реакция.
-Извинявай Къин,но мога ли да попитам защо ми се озъби?-попитах спокойно.
Тя се нацупи.Явно не обичаха да й казват нещата право в лицето.

Погледнах маникюра си. Малко се учудих от държанието й, но все тая.
-Всъщност съм Куин, а не Къин... -Едвам го казах, понеже езикът ми
се оплете.
-Ами... аз съм си такава. -Казах. -В един момент съм груба, а после съм
мила. Просто мразя да съм еднаква. Имам предвид, че не мога да си
задържа настроението, поради тази причина хората не ме разбират и
разни такива глупости. Ама на кого му пука изобщо? -Повдигнах рамене.
Прекарах пръсти през косата си, но това беше за последно. Имах чувството,
че хората си мислят, че съм вманиачена по косата ми.
-Да повървим. -Казах, понеже стояхме като пънчета, откакто се срещнахме.
Нямахме какво да си кажем. Не, че ме интересуваше, но просто да повдигна
тема попитах:
-От колко време си тук?

Тя ме подкани да тръгваме.Наистина си сменяше настроенията много бързо.Както и да е .
Докато вървяхме тя ме попита:
-От колко време си тук?
-Ами,от около месец.Ами ти?-попитах.
-От 2 дни някъде.-каза.
Ясно защо не съм я виждала наоколо.
-Извинявай за въпроса,но от колко си вампир?-попитах

-Ами мразя да говоря за миналото си. Чувствам се стара. -Засмях се.
-На деветдесет и седем съм. -Тя повдига вежда. Предчувствах, че
ще е много по - голяма. "Да я попитам?" един глас прозвуча в мен.
Отговорът беше "Ей сега". Обаче забих поглед в земята.
-Ами ти? -Обърнах се към нея, но не можех да се концентрирам.
Нещо ми пречеше, а може би точно това беше. Бях се концентрирала
прекалено много върху нещо. Тя каза някакво число, но аз не
обърнах внимание.
-Извинявай, какво? -Попитах я и се опитах да събера мислите си.

Помоли ме да повторя,защото не ме беше чула.
-На шестотин шейсет и шест съм.-казах.
Този път ме чу.Обърна се към мен и ме зяпна.
-На 666?-попита
-Ъм,да.-казах.
Продължих да ходя напред.Всъщност не знам на къде бяхме тръгнали за това реших да я попитам.Или може би не.Не.

-На шестстотин шейсет и шест? -Учудих се. Уау! Тя ми
кимна.
-Числото на дявола? -Ники кимна самодоволно. Но няма
значение. Помислих няколко секунди, но не за датата й
на превръщане, а какво друго да питам.
-Хм... какво да попитам...? -Попитах я на глас и се усмихнах.
-Добре. Твой ред е. Само не питай за миналото ми. Малко ми
е в мъгла. -Казах. -Абе... всъщност айде пак аз. Каква дарба
имаш?

-Ами имам няколко дарби.-казах.
Погледна ме любопитно.
-Какви?-попита.
-Ами мога да усвоява дарбите на другите вампири след като ги докосна, да замразявам и да суша неща.....-казах аз.
-Ами ти?
Тя се поколеба за момент..

Прочети правилата! С ЧЕРВЕН ЦВЯТ МОГАТ ДА ПИШАТ ЕДИНСТВЕНО АДМИНИСТРАТОРИТЕ И В КРАЕН СЛУЧАЙ - МОДЕРАТОРИТЕ!
Isabella Parker

-Аз пък имам щит срещу всички дарби. -За момент направих пауза
и се усмихнах.
-Тоест, ако искам мога да направя така, че да не ми вземеш дарбата,
но ако искам... тоест ако не се предпазя само тогава можеш да ми
я вземеш. -Разсъждавах на глас. Поне така мисля... Дарбите ни
бяха объркани. Усмихнах се на момичето и се огледах наоколо.