Улиците на Форкс

- Да? - отвърна със спокоен тон.
- Кехлибарени са.. - обясних объркано.
Дали беше възможно да носи лещи? Ей така, за разнообразие?
Спокойствието на лицето `и и се измени с.. разбиране. Лека усмивчица заигра по устните `и.
- Спокойно, няма да те нараня..
Вампирката направи една крачка към мен, явно искаше да ми покаже, че не е опасна, както твърдеше, но аз се отдръпнах.
- Защо не са като на другите? - изтърсих отново.
Колкото и уплашена да бях, явно любопитството ми надделяваше.
- Защото се храня с животни.. - каза.
- Храниш се с животни? - повторих сякаш на себе си. Не разбирах. - Какво имаш предвид?
- Вместо с човешка, се храня с животинска кръв.. Един вид съм нещо като.. вегетарианец - засмя се тя.
Вегетарианка? Вегетарианка? Та това беше ли възможно въобще?!
- Това какво общо има?
- Животинска кръв разрежда цвета на очите ми. Червеното потъмнява, цветът преминава в кехлибарено и накрая се получава златист. В зависимост колко съм.. гладна, се променят. Могат да станат тъмно черни като бездна или да са в най-мекия нюанс на златистото.
Говореше така, сякаш обсъждахме времето. Аз далеч не се чувствах толкова спокойна.

-Защо се храниш с животни?-попита.
-Ами,уважавам хората и не искам да ги наранявам.-казах спокойно.
Тя се втренчи в мен.Добре това беше малко неудобно.
Засмях се.
-Защо ме гледаш така?-попитах с усмивка.
-Ами,странно е...-каза.
-Да,наистина.Не се среща толкова често.-казах.

- Да, наистина. Не се среща толкова често - каза.
Не се среща толкова често? Значи все пак има и други като нея? Но дали казваше истината или просто се опитваше да ме за баламоса? Не мога да съм сигурна дали не ме лъже, та нали си е такава по природа.
Внезапно усетих как студени тръпки полазиха по гърба ми. Исках да се махна от там, веднага..
- Аз.. - поклатих все още объркано глава. И това беше, само това успях да измънкам.
Обърнах се и закрачих бързо по улицата към вкъщи. Борех се с желанието си отново да се обърна, за да видя дали е още там, дали не ме е проследила. Не че ако решеше да ме преследва, щях да успея да се измъкна. Не и втори път. Но не можех просто да си стоя и да я чакам да ме схруска, нали?
Накрая се предох и хвърлих бърз поглед назад. Вампирката си беше там, стоеше и ме гледаше, отново изпълнена със спокойствие.

След като тя си тръгна се качих на мотора си,който бях паркирала през няколко пресечки.Тя ми нямаше доверие и това беше обяснимо за човек.Запалих мотора и тръгнах към вкъщи.